15.12.2023 | 15:00
Автор: Кристина Малинова / @Kristina.i.ma
Седя на летището във Франкфурт, очите ми се затварят, малко количество сълзи се опитват да си проправят път през вече пропукващия коректор за очи. Преди 4 дни, оставяйки детето си вкъщи без мен за първи път, вече си представях момента, в който слизам на „пристигащи“ на летище София и синът ми чака, шляпайки с малките краченца, посрещайки мама oобратно. Бях на първата си командировка извън България, и до последно си мислех, че няма да замина. Мисълта за раздялата с 21-месечния ми син ми се струваше като непосилна мисия. И все пак моментът настъпи, а аз се качих на самолета и заминах. Четирите дни отминаха, и аз се запътих обратно.
През цялото време докато ме нямаше се притеснявах за полета обратно, защото беше с прекачване през Франкфурт, при което имах само 50 мин. да стигна до връзката ми със София. Полетът ми от Лондон до Франкфурт закъсня с 1.30 минути. Може би вече сте се досетили, че пишейки тези редове, не стигнах до полета ми за София. Разположена в някакво ъгълче на летището във Франкфурт, с ваучер за 15 евро храна и 4 часа “бонус” престой на летището се замислих за много неща, и най-вече за възможността ни да избираме.
Избираме дрехи, парфюми, менюта за хранене, обувки и ред други неща. И често избираме хубави неща. Проучваме, сравняваме, и се опитваме да вземем добро решение. Но защо, когато ни се случи нещо непредвидено, сме склонни да оставим обстоятелствата да избират вместо нас? Докато бях на полета към Франкфурт, вече осъзнавах, че няма да получа това, което си представях. Детето ми няма да ме чака на летището, а ще е заспало когато аз се прибера. Няма да го гушна силно и да му се нарадвам още днес. И истината е, че ако зависеше от мен, разбира се, че това щеше да се случи. Но в случая зависеше от това, че летището на Heathrow беше много натоварено и полета така и не излетя навреме.
Минах през фазата на обвиняване и тъга. Но момента, в който стъпих на летището във Франкфурт, ме обзе спокойствие. Имах 4 свободни часа до следващия полет. Кога в натовареното ми ежедневие имам 4 свободни часа да се разходя, да хапна, и да попиша на лаптопа си? Рядко. Много рядко. Може би тази възможност не идва случайно, но крайният резултат определям аз. Сега можеше да стоя на летището, да плача, и да звъня на близки възмутена от ситуацията, но може и да се разходя, да пия кафе, да си организирам снимките. И да благодаря. Да благодаря за възможността, че имам работа, че имам семейство, което ме чака, и възможност макар и при трудните обстоятелства, да избера смирение.
За това пиша тези редове не само за мен, но и за всички нас, които всеки ден имаме възможността да избираме. И следващия път да си припомним, че само ние можем да поставим окови на ръцете си и да се заключим в клетка. Или пък може да изберем свободата, да направим повече крачки, да видим света около нас, или просто да изпием едно кафе с ваучер за 15 евро.